обзема те ентусиазъм.правиш планове. с цялата си душа. казваш си няма начин да не стане . всичко ще бъде окей.

и в един момент всичко се срутва. и си казваш аз съм ебати идиота. къде ми е шибаната глава. реалността те залива. сгромолясва се върху теб като небостъргач. в тоз момент силата, волята... няма ги. нямаш цели. не е лесно да повдигнеш ръка и да натиснеш клавиш. да напишеш майната му на всичко. и спира да ти пука. и всички останали цели заминават нанякъде.

съзнанието започва да се лута между 'колко съм сам' и 'аз съм сам а те са някъде в някой друг свят'. и осъзнаваш колко дале че от теб са всички останли, заети със собствените си радости и проблеми. а междувременно се питаш за пореден път 'какъв е смисълът на живота?'. остаряваш за миг с 10-20 години. спира да ти пука за всико. станал си един уморен стар човек. затворен в собствената си глава.

и си казваш ще изпия бавно една водка. ще гледам в една точка. а после ще си легна с надеждата че 'утре всичко ще се оправи'. усещаш студа на водката. и ти харесва. дава ти някакво усещане за живот? за реалност?.

връщаш се на компютъра и ровиш из емпетройките. и нареждаш в плейлиста най-тъжните и меланхолични песни. да депресивни беше думата. слушаш и им се наслаждаваш в един момент си представяш че си изпълнителя (умрял млад). слушаш и мислиш за живота. а после само гледаш в една точка и музиката прониква в теб. и ти харесва. може би музиката нагнетява депресията в теб.

запитваш се 'наистина ли съм толкова сам?' но съзнанието е мрачно все още и отговаря 'сам си. сам ще си водиш твоите битки. сам ще постигаш всяка цел а приятелите са "приятели за празници"'. и въпреки желанието да избягаш от действителността и да нахлузиш розовите очила и ухилентата маска съзнанието е мрачно и не те пуска.

за стотен път си задаваш въпроса за смисъла на живота. не се и опитваш да му отговориш. само потъваш още повече в музиката. и пак гледаш в една точка. отпиваш от водката и усещаш студа.

слънцето изгрява. настъпва утрото и света става по добър. майтап бе уили. ебавах се. още е нощ а света е мрачен. но не можах да се стърпя да не го напиша. в един момент си мислиш символ ли е утрото или е станало клише.

след това сядаш да напишеш всичко в личния си блог. по средата на писането осъзнаваш че си затрупан от дребните си житейски проблеми. както и всички около теб. които чесно казано им е през оная работа за теб. защото ти си "силен" и не им показваш когато ти е гадно когато си слаб уморен и пречупен. и всъщност не знаят какво ти е.
към края вече се поусмихваш верно с крива и нацупена усмивка. още си заровен в музиката.

накрая вече се чудиш как точно се усмихваш. всичките горни въпроси идват и си отиват. а водката е почти свършила. настроенията се менят за милисекунди. и накрая казваш майната му утре ще го борим сега е време за сън